Денят 27 юли в българската история
27 Юли 2021 | 07:44 | Агенция "Фокус"
Снимка: pixabay.com
Православната църква отбелязва Деня на светите Седмочисленици. През 2000 г. на след остър политически и исторически дебат с гласовете на ДС ХХХVІІІ Народно събрание сваля академик Благовест Сендов от поста заместник-председател на парламента. През 1903 г. в сградата на Висшето училище в София по инициатива на проф. Любомир Милетич българските политически партии основават Благодетелна комисия за подпомагане на страдащите македонци с почетен председател митрополит Симеон Варненско-Преславски, с председател професор Димитър Агура и с членове Александър Радев, Димитър Петков, Димитър Вачов, Тодор Влайков и Андрей Ляпчев. На 27 юли е роден писателят Дончо Цончев. На тази дата умира Христо Константинов Фотев – български поет.
2016 г.
С внушително мнозинство парламентът реши да задължи членовете на тайни организации и общества, включително масонски ложи, да се разкрият. До това решение се стигна след дебат, продължил близо час и половина. В крайна сметка общо 138 гласуваха “за“, а петима бяха “въздържал се“. Нямаше "против".
2006 г.
Депутатите решават президентските избори да се проведат на 22 октомври. Председателят на групата на социалистите Михаил Миков обосновава предложението, като заявява, че партиите се готвят от началото на годината за тези избори.
2000 г.
След остър политически и исторически дебат с гласовете на ОДС ХХХVІІІ Народно събрание сваля академик Благовест Сендов от поста заместник-председател на парламента.
1991 г.
Провежда се обединителна конференция с участието на Българският земеделски народен съюз с председател Виктор Вълков (т. нар. БЗНС казионен), БЗНС "Никола Петков" (на Милан Дренчев) и БЗНС "Врабча 1", на която се учредява Български земеделски народен съюз – единен (БЗНС-единен). Избира се ново Постоянно присъствие със секретар Ценко Барев и председател на Управителния съвет Светослав Шиваров. Йосиф Петров е обявен за почетен председател на съюза. Печатен орган: в. "Земеделско знаме". След възстановителния конгрес на БЗНС (7 и 8 ноември 1992 г.) прекратява своята дейност. Възобновява се с решение на Софийския градски съд през март 1994 г. Съюзен секретар е Ценко Барев.
1983 г.
1947 г.
В периода 27 юли – 3 август се провежда посещение на правителствена делегация начело с Георги Димитров в Югославия. В Блед Димитров и Тито обсъждат договор за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ между двете страни, въпроси на стопанското сътрудничество, транспорта, двувластните имоти и някои митнически облекчения. В центъра на вниманието е и македонският въпрос - постигната е договореност за "културно сближаване" на населението в Пиринския край с НРМ чрез създаване на "македонски театър", "македонски книжарници" и изучаване в училище на "македонски език и история". Решено е да не се води пропаганда за незабавно присъединяване на Пиринска Македония към МНР, а този акт да се обвърже с подписването на съюзен договор и връщането на Западните покрайнини на България.
1940 г.
На 26 и 27 юли в Залцбург А. Хитлер и Й. Рибентроп приемат последователно румънския и българския премиер и уговарят връщането на Южна Добруджа на България.
1925 г.
Гръцките офицери Каламбакис и Доксакис избиват 17 арестувани българи от селата Търлис, Ловча и Каракьой (Търлиски инцидент). На 12 януари 1925 г. България настоява за международна анкета. Докладът на Де Ровер и Корф от 2 май разобличава гърците и е приет от Съвета на Обществото на народите.
1903 г.
В сградата на Висшето училище в София по инициатива на проф. Любомир Милетич българските политически партии основават Благодетелна комисия за подпомагане на страдащите македонци с почетен председател митрополит Симеон Варненско-Преславски, с председател професор Димитър Агура и с членове Александър Радев, Димитър Петков, Димитър Вачов, Тодор Влайков и Андрей Ляпчев.
Любомир Милетич е филолог и общественик, член на Българската академия на науките. Милетич е роден в Щип. Следва славянска филология в Загреб, като завършва обучението си в Прага. Той е един от създателите на Висшето училище в София (днес Софийски университет "Св. Климент Охридски") и полага много грижи за неговото издигане. От 1888 г. до 1892 г. е преподавател, а след това между 1892 г. и 1934 г. е професор и ръководител на катедрата по славянска филология. През 1903 г. – 1904 г. е избран за декан на Историко-филологическия факултет, а през 1900 г. – 1901 г., 1921 г. – 1922 г. Милетич е избран и за ректор на университета. Той участва и в управлението на Българската академия на науките като председател на Историко-филологическия му клон между 1901 г. и 1915 г., подпредседател между 1911 г. и 1925 г. и председател от 1926 г. – 1937 г. на Управителния съвет на Българската академия на науките. Освен това Любомир Милетич между 1928 г. – 1937 г. е председател на Македонския научен институт, като дълги години е и редактор на списание "Македонски преглед". Той пръв чете лекции по сравнителна граматика на славянските езици и поставя началото на славянското езикознание в България. Изследва езика, бита и историята на българските преселници в Трансилвания, Банат, Влашко и Молдова. Проучва историята на българския език и българската диалектология и най-вече на източните говори. Автор e на редица трудове: "Книжнината и езикът на банатските българи", "Източните български говори", "Разорението на тракийските българи през 1913 г. година", "Седмиградските българи и техният език" и др.
1895 г.
В периода 21 – 27 юли 47 делегати от 62 учителски дружества основават Български учителски съюз с печатен орган вестник "Съзнание", посрещнат остро от просветния министър Константин Величков.
1877 г.
В хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) части от отряда на Осман паша (на снимката) завладяват Ловеч.
Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е война между Русия и Турция, довела до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Предизвикана е от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина (1875-1878 г.), с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание (1875 г.), Априлското въстание (1876 г.) в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).
1875 г.
В периода 25 – 27 юли в гр. Браила, Румъния се провежда годишното събрание на Българското книжовно дружество.
1787 г.
Високата порта отправя ултимативно искане към Русия да й върне Кримския полуостров и да признае Грузия като васално на султана владение. В ултиматума се настоява и за гарантиране равни права на руските и на турските търговци.
1777 г.
Французинът маркиз Лафайет пристига в Америка и се включва в борбата на колониите за тяхната независимост. По-късно той се завръща във Франция и взема участие в революцията от 1789 г.
Войната за независимост на 13-те английски колонии избухва поради задълбочаващия се конфликт между тях и Метрополията. В резултат е създадена независимата държава САЩ. Военните действия започват на 19 април 1775 г. със сраженията при Лексингтън и Конкорд. На 4 юли 1776 г. американският Конгрес приема Декларацията за независимостта на САЩ.
В началото британските войски имат надмощие, но победата на американците в битката при Саратога през октомври 1777 г. води до обрат в хода на войната. Към американската армия, командвана от Джордж Вашингтон, се присъединяват и доброволци от европейските държави. На 19 октомври 1781 г. английската армия капитулира. С подписването на Парижкия мирен договор от 1783 г. Англия признава независимостта на САЩ.
1330 г.
Българският цар Михаил ІІІ Шишман и сръбският крал Стефан Урош ІІІ сключват еднодневно примирие, докато войските им са една срещу друга на хълмистото поле при Земен. Ден по-късно, на 28 юли българската войска се пръска да търси храна. Каталаните - наемници и част от сръбската войска, командвана от бъдещия цар Стефан Душан, нападат българите и ги разгромяват. В битката загива и българският цар Михаил III Шишман. Погребан е в църквата "Св. Георги" в с. Старо Нагоричане. Михаил III Шишман е последният български владетел, водил политика към установяване на военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров.
Цар Михаил ІІІ Шишман, е син на деспот Шишман, владетел на Видинската област. Денят и годината на раждането му не са известни. Избран е за цар на болярски съвет след смъртта на цар Георги Тертер II, който царува от 1321 г. до 1322 г. В един венециански документ от 1313 г. той е упоменат като "Михаил деспот на България, господар на Видин, родственик на цар Урош". За дъщерята на крал Стефан Урош II Анна-Неда Михаил III се жени през 1292 г., когато Милутин е принуден от татарския хан Ногай да върне Видин на деспот Шишман. През 1323 г. предприема поход срещу подбалканските градове и опустошава околностите им, обсажда и принуждава градовете между Месемврия и Сливен да признаят властта му. В отговор император Андроник III организира поход в Тракия и завладява Пловдив. През 1324 г. Михаил ІІІ Шишман организира поход срещу отцепника Войсил, а след неговото бягство в Константинопол нахлува в Източна Тракия и в продължение на 12 дни опустошава земите между Вира и Траянопол. През август 1324 г. Михаил ІІІ Шишман и Андроник III сключват мирен договор, според чиито клаузи българската държава задържа черноморските крепости Аетос, Анхиало, Месемврия, Русокастро, Диампол. Във византийски ръце остават Пловдив, Созопол, Агатопол и Вукелон. Междувременно през 1324 г. Михаил ІІІ Шишман изпраща в заточение своята първа съпруга Анна-Неда и сина си Иван Стефан. Причините за това решение се крият както в желанието на българския владетел да сключи съюз с Андроник III, като за да потвърди това си намерение сключва брак с вдовицата на Теодор Светослав и сестра на Андроник Теодора, така и в силно влошените му отношения със сръбския крал Стефан Урош III Дечански. През 1326 г. Византия е обхваната от вътрешнополитическа криза. В тази ситуация българският владетел сключил таен договор за взаимопомощ (т.нар. Черноменски договор от 13 май 1326 г.) с император Андроник III. Съгласно клаузите на Черноменския договор българският владетел се задължава да подкрепи Андроник III в борбата му срещу неговия дядо, а младия император Михаил III срещу Стефан Урош III. Сръбският крал Стефан Дечански заема страната на стария император Андроник II. През 1328 г. отношенията между Михаил Шишман и Андроник III силно се влошават след свалянето на стария император от престола и обявяването на Андроник III за "автократор". Военните действия между двамата приключват с подписването на т.нар. Одрински мир, според който срещу голяма парична сума Михаил III Шишман връща на Византия крепостта Вукелон (октомври 1328 г.). През май 1329 г. мирният договор е потвърден. През пролетта на 1330 г. Михаил III Шишман предлага на Андроник III организирането на антисръбски поход. Към българо-византийската коалиция се присъединяват и Иванко Бесараб, Белаур – брат на Михаил III Шишман и деспот на Видин, и Иван Александър – братовчед на българския владетел и деспот на Ловеч. На 19 юни 1330 г. българските войски, предвождани от Михаил III Шишман, потеглят от столицата Търново и скоро след това завземат Земен. Предложението на Стефан Дечански за възстановяване на мирните отношения било отхвърлено и неговите войски се установяват при Велбъжд. Преговорите между двете враждуващи страни, провели се между 25 и 27 юли 1330 г., приключили със споразумение за еднодневно примирие. На 28 юли българската войска се пръска да търси храна. В този момент каталаните и част от сръбската войска, командвана от бъдещия цар Стефан Душан, нападат българите и ги разгромяват. В битката загива и българският цар Михаил III Шишман. Погребан е в църквата "Св. Георги" в с. Старо Нагоричане. Михаил III Шишман е последният български владетел, водещ политика към установяване на военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров.
На тази дата са родени:
1933 г.
Роден е Дончо Цончев – български писател.
Дончо Цончев завършва геология в Софийски университет “Климент Охридски” през 1959 г. От 1951 г. до 1953 г. работи като зидар. В периода между 1959 г. и 1963 г. е геолог в Родопите и Странджа. Учител е в София (1963-1966 г.), геолог в Министерството на горите (1966-1968 г.), завеждащ редакция в издателство “Народна младеж” (1968-1970 г.), заместник-главен редактор е на “Профиздат” (1970-1973 г.), завеждащ отдел “Българска литература” (1973-1989 г.) в сп. “Съвременник”, директор на списание “Лов и риболов” (от 1989 г.), основател и директор на вестник “Наслука” (от 1991 г.). Публикува в периодиката от 1956 г. Пише за природата и света на животните, както и детско-юношеска проза. Автор е на разкази, новели, повести, драми – “Мъже без вратовръзки” (1966 г.), “Роман на колелета” (1970 г.; 1974 г.), “Червени слонове” (1970 г.), “Опасни типове” (1971 г.), “Почти любовна история” (1972 г.), “Принцовете” (1976 г.; 1991 г.), “Ако можехме да ги чуем” (1977 г.), “Звезден прах” (1981 г.), “Къщата на песните” (1985 г.), романовата трилогия “Жълтата къща” (1982-1986 г.), “Дневникът на един геолог” (1989 г.), “Циганинът” (1991 г.), “Ние, децата на голямата лъжа” (1992 г.).
1930 г.
Роден е Наум Шопов – български театрален и киноактьор.
Наум Шопов дебютира в киното в “Бедната улица” (1960 г.). Постига големи успехи на сцените на Театъра на Българската армия. Особено запомнящи се са театралните му роли в спектаклите: “Делото “Дантон” (1977 г., Театър на Българската армия), “Сън” (1989 г., Народен театър “Ив. Вазов”), “На дъното” (1998 г., Народен театър “Ив. Вазов и други. Носител на награда за актьорско майсторство на Прегледа на пиеси с младежка тематика в Пловдив през 1968 г.; на две награди “Аскеер” за мъжка роля; на много награди от Съюза на актьорите в България и др. Едни от най-известните филми с негово участие са: “Двама под небето” (1962 г.), “Инспекторът и нощта” (1963 г.), “Крадецът на праскови” (1964 г.), “Вълчицата” (1965 г.), “Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971 г.), “Нона” (1973 г.), “Вилна зона” (1975 г.), “Вечни времена” (1975 г.) “По дирята на безследно изчезналите” (1977 г.), “Топло” (1978 г.), "Капитан Петко войвода” (1981 г.), “Под едно небе” (1982 г.), “Константин Философ” (1983 г. – 1986 г.), “За госпожицата и нейната мъжка компания” (1984 г.), “Горски хора” (ТВ, “Тишина” (1990 г.), “О, Господи, къде си?” (1991 г.), “Мълчанието” (1991 г.), “Граница” (1994 г.), “Вагнер” (1998 г.), “На дъното”, “Магьосници” (1999 г.), “Последно кино” (2002 г.), и др.
1907 г.
В София е роден Хаим Нисим Бенадов - български писател с будна обществена съвест и чувство за хумор. Политзатворник по време на монархофашисткия режим в България. Участва в списването на седмичника "Брод", сборник "Земя" на Л. Стоянов, съредактор е на литературния седмичник "Хоровод". Негови съчинения са: "Нощна София" (1931), "Нощи в кабаре" (1934), "Хора от низините" (1939), "Чехословакия в борба за свобода" (1953), "Има ги всякакви" (1962) и др.
1846 г.
В Чирпан е роден Георги Данчов - Зографина - български живописец, поборник и обществен деец. Близък сътрудник на Васил Левски. Заточен от турското правителство в Диарбекир, откъдето след 3 години успява са избяга в Русия. По време на Руско-турската освободителна война участва активно в Българското опълчение. След Освобождението участва в Румелийския преврат, член е на Временното правителство в Пловдив. Избиран е многократно за народен представител. Известен е като живописец преди Освобождението и в първите години след него. Рисува икони за църквите в Пловдив, Чирпан, Стара Загора, Казанлък, за музеите паметници в Пордим, Горна Студена и др. Оставя живописни портрети на Ботев, Левски, Д. Петков, на пловдивските първенци Х. Гьока и Х. Калчо и др. Изработва литографните портрети на видни личности, а през 1890 година редактира хумористичния в-к "Таласъм". В Художествената академия - София са запазени някои негови литографии, между които "Русалки", "съчинена и каменописана".
На тази дата умират:
2002 г.
Умира поетът Христо Фотев (1934 - 2002). Роден е в Истанбул през 1934 г. Завършва фабрично-заводско училище в Сливен през 1951 г. Моряк е на моторен кораб от 1953 г. до 1954 г., художник е в стенописно ателие в Ямбол (1957 г. – 1959 г.); драматург е на театъра “Адриана Будевска”, Бургас (1961 – 1962); творчески секретар е на Дружеството на бургаските писатели (1964 – 1990); главен редактор е на алманах “Море” (от 1990). Носител е на националната литературна награда. “П. К. Яворов”, Чирпан (1992), литературната и морална награда “Атанас Яранов” (1993), наградата за цялостна творческа дейност “Пеньо Пенев” (1994); “Златен Пегас”, Бургас (1994); национална литературна награда за поезия “Иван Николов”, Пловдив (1995) и други.
Творби: “Баладично пътуване” (1961), “Лирика” (1965), “Сантиментални посвещения” (1967), “Пристанище” (1969), “Обещания за поезия” (1978), “Венецианска нощ” (1989), “Литургия за делфините” (1981), “Аполис” (1993), “Над съня” (1995), “Пейзаж от думи” и др.
1959 г.
Умира Александър Цанков (1879 - 1959) – български общественик, политик, държавник, публицист, академик. Александър Цанков е роден на 29 юни 1879 г. Министър-председател е на България от 9 юни 1923 г. до 3 януари 1926 г. Председател е на XXI и XXII Народно събрание между 1926 г. и 1931 г. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специализира държавни науки и политическа икономия в Мюнхен, Бреслау (Вроцлав) и Берлин. Александър Цанков е професор по политическа икономия в Софийския университет; член е на Българската академия на науките. Започва политическата си дейност като социалдемократ. Между 1921 г. и 1923 г. е ръководител на Народния сговор и на Демократически сговор (от август 1923 г.). Министър е на народното просвещение в периодите между 1923 г. и 1926 г. и между 1930 г. – 1931 г. Александър Цанков създава партията “Народно социално движение през 1932 г., разтурена след Деветнадесетомайския преврат от 1934 г. Автор е на “Икономическа история на България” (заедно с проф. Д. Мишайков), “Политическа икономия” (1931) и др. След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. емигрира в Германия, където оглавява създаденото от него Задгранично представителство на България. В края на `40-те години заминава за Буенос Айрес. През 1945 г. е осъден задочно на смърт от Народния съд и лишен от политически и граждански права. Общото събрание на Българската академия на науките възстановява посмъртно членството му през 1993 г. Автор е на “България в бурно време. Спомени” (издадена 1998).
916 г.
Умира Св. Климент Охридски – първият български епископ, който проповядва словото Божие на славянски език. Климент Охридски e роден около 840 г. Архиепископ, учител и книжовник, един от учениците на братята Кирил и Методий. Предполага се, че е роден в югозападните български земи. Знае се, че като ученик на братята Кирил и Методий взима участие във Великоморавската мисия. След смъртта на Кирил през 869 г., придружава Методий от Рим до Панония и Великоморавия. След неговата смърт през 885 г. заедно с Горазд застава начело на борбата против немското католическо духовенство в Панония и Великоморавия. Климент Охридски е принуден да напусне пределите на тези две западнославянски княжества, след 885 г. заедно с Наум, Горазд, Сава и Ангеларий се отправя на изток и през Белград пристига в България. Тук е посрещнат много радушно от княз Борис I, който управлява от 852 г. до 889 г. и бива изпратен за учител в югозападните български земи – областта Кутмичевица. Установява се в Охрид (откъдето е наречен и Охридски) и създава там Охридската книжовна школа. За период от 7 години между 886 г. и 893 г. Климент Охридски успява да подготви 3500 ученици. През 893 г. е ръкоположен за пръв славянски архиепископ в Дрембица, или Великия, поради което му е прибавена и титлата Велички. Книжовното му дело е изключително голямо, както по своя обем, така и по значение. Предполага се, че Климент Охридски е автор на около 75 поучителни и похвални слова и на двете пространни жития на Кирил и Методий. Той е един от инициаторите и участниците в създаването на кирилицата (като по-опростен вариант на глаголицата). Съчиненията му получават широко разпространение във всички славянски страни. Книжовното му наследство се усвоява от Русия, Сърбия и Румъния. На негово име е наречен Софийският университет – първото висше учебно заведение, открито в България след Освобождението. Името му носят още Университетското издателство в София.
За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:
Енциклопедия “България” - Издателство на БАН, 1982 г.;
Енциклопедия “Британика” (2004 г.);
Фамилна енциклопедия “Larousse”;
История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2004 г.;
История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;
История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес”, 2002 г.;
Българска военна история - БАН, 1989 г.;
История на войните в дати - Издателска къща “Емас”, 2001 г.;
История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд”, 2002 г.;
История на Османската империя - Издателство “Рива”, 1999 г.;
Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Исторически бюлетин – на “The New York Times”;