Денят 17 юли в българската история
17 Юли 2021 | 08:19 | Агенция "Фокус"
Снимка: Информационна агенция "Фокус"
През 813 г. българската войска обсажда Константинопол. В хода на масираното настъпление в Тракия хан Крум поверява обсадата на Одрин на своя брат и продължава военния марш към византийската столица. Огромна българска армия обгражда града от Влахерните до Златните врата. През 1279 г. войските на цар Ивайло разбиват в Котленския проход изпратената от император Михаил VІІІ Палеолог 10 000-на армия, начело с пълководеца Мурин, която трябва да стабилизира властта на Иван Асен ІІІ в Търново. През 1393 г. след тримесечна обсада войските на османския султан Баязид I навлизат в Търново. Столицата на Втората българска държава е превзета. Градът е напълно разрушен. По заповед на Баязид I са посечени 100 видни търновски боляри. През 1821 г. край река Прут в сражение с турската армия загива Индже войвода (Стоян) - хайдутин и войвода, защитник на угнетеното население. През 1877 г. в хода на Руско-турската освободителна война Предният отряд освобождава Казанлък, друг отряд освобождава Ловеч, а габровският отряд предприема опит да овладее Шипченския проход, но след тежки сражения е принуден да се завърне в Габрово. През 1879 г. с княжески указ са регламентирани структурата на правителството и на отделните министерства по френски образец.
На 17 юли са родени: актьорът и режисьор Венцислав Кисьов, общественикът и политик Михаил Неделчев, литературният критик Александър Филипов, драматичният артист Щилиян Попов.
На 17 юли умират: литературоведът Руска Гандева, икономистът Тодор Владигеров, княз Алеко Богориди (Алеко паша) - генерал-губернатор на Източна Румелия, Индже войвода (Стоян) - хайдутин и войвода, защитник на угнетеното население.
2015 г.
Президентът на Република България Росен Плевнелиев присъжда орден „Стара планина“ втора степен на г-н Шаул Камиса Раз, извънреден и пълномощен посланик на Държавата Израел в Република България, „за изключителния му принос за развитието и задълбочаването на българо-израелските отношения“.
2002 г.
Икономическият съветник и нобелов лауреат Джоузеф Стиглиц критикува икономическата политика на българското правителство и предупреждава, че конюнктурата за приватизация на БТК е неблагоприятна.
2002 г.
2002 г.
Проф. Андре Майсьо от Международния профсъюз на атомните физици заявява в България, че няма никакви технологични причини за закриване на реакторите на АЕЦ "Козлодуй".
2000 г.
Фондът за историческото наследство и Арбитражния съд в Израел вземат решение да бъдат премахнати всички паметни плочи от гората на България край Ерусалим и да бъдат заменени с един паметник, с който да бъде отбелязана паметта на над 11 000 евреи от Македония и Тракия и да бъде изразена благодарност към българския народ за спасяването на около 50 000 български евреи. Този акт е предизвикан от острите спорове във връзка с премахването на паметната плоча на цар Борис III и царица Йоанна. Решението е предизвикано от протестите на наследниците на избитите евреи от Македония и Тракия и от апел на български интелектуалци до израелския президент, подписан от заместник-председателя на XXXVIII Народно събрание акад. Благовест Сендов, Анжел Вагенщайн и др.
1998 г.
България е приета за седми член на ЦЕФТА (Central European Free Trade Association – CEFTA) заедно с Унгария, Чехия, Словакия, Словения, Полша и Румъния. Членството влиза в сила от януари 1999 г. и дава възможност на България да влезе в пазар на 100 000 000 население.
1996 г.
България получава от САЩ постоянен статут на най-облагодетелствана нация в търговията между двете държави. Най-облагодетелствана страна е статут, който предоставя на една държава търговски привилегии – напр. освобождаване от митнически такси и др.
1979 г.
На пленум на ЦК на БКП са утвърдени тезиси за развитие на образователното дело в България и е решено да се свика Първи конгрес на народната просвета. Без да са закон за народната просвета, при съществуващото сливане на държавата с БКП, тезисите на практика имат силата на закон. Създаден е нов образователен модел, който се запазва до 1991 г. Той има три степени: I степен - 10-годишен общообразователен курс (първи–десети клас); II степен - едногодишен курс за получаване на професионална подготовка с широк профил от определено професионално направление (11. клас) и III степен - едногодишен курс за овладяване на конкретна професия от широкото професионално направление (12. клас). Втората и третата степен се придобиват в т.нар. Учебно-професионални комплекси (УПК). Моделът обаче се оказва неприложим и продължителността на средното образование остава 11 класа (10 + 1). Провъзгласено е 12-класно задължително за всички деца от 6 до 18 г. образование, но това не е осъществено. На пленума Людмила Живкова става член на Политбюро на ЦК на БКП.
1973 г.
Провежда се пленум на ЦК на БКП, на който се обсъжда външната политика и социалистическата интеграция. Основният доклад е изнесен от Тодор Живков, а пленумът приема документ, озаглавен "Основни насоки за развитие на всестранното сътрудничество със СССР в етапа на изграждане на развито социалистическо общество в НР България". Това е втори опит за извличане на конкретни дивиденти чрез уверения във верноподаничество и декларации за "тясно сближаване" със СССР. В сравнение с писмото от 1963 г. до Хрушчов за "сливането" в този документ декларациите са поставени изцяло в рамките на интеграционния процес в СИВ - на преден план е изведено икономическото сътрудничество с приоритети в енергетиката, суровините, машиностроенето, химическата промишленост и т.н.
1970 г.
Секретариатът на ЦК на БКП приема решение "За националното осъзнаване и патриотичното възпитание на българите мохамедани". Направен е извод, че това население попада под силното влияние на ислямския фундаментализъм, поради което е нужно да се вземат мерки за "пълно избистряне на съзнанието му". За първи път в официален документ се поставя въпросът за смяна на имената, макар и с уговорката това да става без административен натиск и при пълна доброволност и убеденост.
1963 г.
1946 г.
1944 г.
На 13 юли българското правителство получава съветска нота срещу прекарването на съветски военнопленници от немските войски през българска територия. България се съгласява с нотата на 17 юли.
1942 г.
По нелегалната радиостанция “Христо Ботев” е оповестена програмата на обществено-политическа организация Отечествен фронт (ОФ). С програмата се отправя призив за обединяване на патриотичните и демократичните сили в България, без разлика на политическа и верска принадлежност, за обща борба срещу хитлеристите и техните български поддръжници. В програмата се поставят общонационални външнополитически задачи: скъсване на съюза с Германия и други държави от оста, изтегляне на германските войски от България, спиране износа на храни и материали за Германия, възстановяване на дипломатическите отношения със СССР, САЩ и Англия и др. Задачите, свързани с демократизацията на страната, са: незабавно освобождаване на цивилните и военните лица, преследвани заради техните идейни убеждения, премахване на противоконституционните и противонародни закони, разтуряне на фашистките организации, прочистване на държавния апарат. Определена е и икономическата политика, която трябва да се следва: запазване на националните богатства и труд от чуждо посегателство, провеждане на политика, с която да се гарантира работа за всички, създаване условия за развитие на стопанството на България и др. В програмата се посочва и най-близката цел: събаряне на противонародното правителство и създаване правителство на ОФ, което да гарантира независимостта, свободното обществено-политическо и икономическо развитие на страната. До края на 1942 г. са сформирани над 100 местни комитети на ОФ. През септември 1943 г. е образуван Национален комитет на ОФ от представители на Българската работническа партия, Българския земеделски народен съюз "Пладне", Политическия кръг "Звено", Българската работническа социалдемократическа партия и независими интелектуалци. След 9 септември 1944 г. се съставя първото правителство на ОФ, в което влизат представители на БРП (к), пладненци, звенари, социалдемократи и независими общественици. Министър-председател става К. Георгиев. На Първия конгрес на ОФ (март 1945 г.) се очертават най-важните задачи на външната и вътрешната политика: приключване на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия 1944–1945 г., провеждане на парламентарни избори, укрепване на народнодемократичната власт и др. На Втория си конгрес (февруари 1948 г.) ОФ прави сериозни промени в организационното си устройство. От междупартийна коалиция се превръща в масова обществено-политическа организация, която възприема програмата на БРП(к) за изграждане на социализма по сталински модел. Печатен орган: в. "Отечествен фронт".
1879 г.
С княжески указ са регламентирани структурата на правителството и на отделните министерства по френски образец. Създадени са Военното министерство, Министерство на външните работи и изповеданията (МВнРИ), Министерство на вътрешните работи (МВР), Министерство на народната просвета (МНП), Министерство на правосъдието (МП). Създадено е Военното министерство. Според Привременното положение за българската войска от 17 декември същата година изпълнителната власт по военното управление принадлежи на военния министър, който действа под надзора и ръководството на княза. Във Военното министерство се съсредоточават управлението и командването на войските, щабовете и военните учреждения. Организационната структура на Военното министерство от 1879 г. до 1911 г. търпи непрекъснати промени. В началото на ХХ в. (според Закона за устройството на въоръжените сили на България от 1903 г.) тя придобива следния вид: Щабът на армията с оперативно, военноинженерно и мобилизационно отделение, картографска и топографска част, административна и военностроителна част, инспектор на пехотата, Артилерийска инспекция, Кавалерийска инспекция и военносъдебна част. През 1905 г. при военния министър се създава Военен съвет със съвещателни функции. Има за задача да разглежда въпроси от законодателен и административен характер. От 11 юли 1911 г. Военното министерство е преименувано на Министерство на войната. Създадено е Министерство на външните работи и изповеданията (МВнРИ). Министерството е създадено като централна държавна институция, занимаваща се с външната политика на страната и нейните духовни проблеми. Контактите с другите държави се поддържат чрез български дипломатически представителства в чужбина и представители на други страни в България. До провъзгласяване на независимостта на България (1908 г.) българските представителства в чужбина са с ранг на дипломатически агентства. След акта на провъзгласяване на независимостта дипломатическите агентства се въздигат в ранг на легации, а дипломатическите агенти – в пълномощни министри. Организационната структура на министерството търпи непрекъснати промени. През 1898 г. към него се създава Телеграфната агенция, която през 1936 г. се преобразува в Дирекция на печата (по-късно и в Българска телеграфна агенция). Поредицата от мирни договори, които България сключва през 1912–1918 г. и след това, налага откриване на специален Съдебен отдел по изпълнение на договорите за мир, който е закрит през 1936 г. и отново открит през 1943 г. След края на Първата световна война (1914–1918 г.) към това министерство се учредява и длъжността комисар, който да бъде в непосредствен контакт с представителите на Междусъюзническата контролна комисия в България, действаща в страната по силата на чл. 130. от Ньойския мирен договор. МВнРИ съществува до 1947 г. Създадено е Министерство на вътрешните работи (МВР). Министерството е създадено на основание чл. 161. от Търновската конституция под наименованието Министерство на вътрешните дела. Основната му задача е да се грижи за запазване реда и безопасността на гражданите и за изпълнението на законите. Непосредствено след Освобождението в неговото ведомство се намират още народното здраве и ветеринарното дело, както и пощите, телеграфите и обществените сгради. През 1893 г. отпада и ветеринарното дело. Устройството и дейността на полицията се основават на специални закони и устави, които се създават през средата на 80-те г. на ХIХ в., но през следващите години търпят непрекъснати промени в Търновската конституция. През 1911 г. МВР се преименува в Министерство на вътрешните работи и народното здраве. Създадено е Министерство на народната просвета (МНП). МНП има за задача да организира и ръководи образователното дело в страната. Първоначално в него са обособени два отдела: за първоначалните училища и за средните учебни заведения. В началото на ХХ в. (1908 г.) организационната му структура придобива следния вид: отделение за средното и висшето образование, отделение за прогимназиите, отделение за основното образование и отделение за културните дела, паралелно с които съществува и едно финансово отделение и т. нар. главни инспектори. През 1922 г. се създава Съвет по специалното образование. От началото на 30-те години към МНП преминават и музеите. Според реорганизацията от 1939 г. в Министерството се обособяват следните структурни звена: служба за инспекция на всички подведомствени на Министерството институции, бюро за обща регистрация и експедиция, общи служби, отдел за училищно образование и възпитание с отделения за висшите, средните и основните училища, детските градини и домове, институтите за слепи и глухонеми и др., служба за частните училища, отделение за културните учреждения и дейности със служба за театри, кина, музеи, читалища и литература, както и отделение за телесно и държавно-гражданско възпитание. След 9 септември 1944 г. по силата на специална наредба-закон някои от посочените отделения и служби се прегрупират. С княжеският указ е създадено Министерство на правосъдието (МП). То има за задача да организира и направлява съдебното дело в страната. Според приетия през 1880 г. Закон за съдопроизводството в Княжество България се изгражда следната структура на съдебната власт: мирови, окръжни и апелативни съдилища като първа инстанция и Върховен касационен съд – като втора. Предвиждат се прокурори и помощник-прокурори като обвинители и пазители на закона, съдебни следователи – за привеждане в изпълнение на съдебните решения и постановления, както и участие на съдебни заседатели при разглеждане на углавните дела за тежки престъпления. Съществуването на институцията на съдебните заседатели се премахва през 1922 г. със Закона за съдебното съдопроизводство. За назначаване на съдии и прокурори се изисква образователен и служебен ценз. Организационната структура на самото МП включва 3 отдела (отделения): гражданско, углавно и счетоводно. Първото се занимава с изработване на първоначалните проекти по гражданското съдопроизводство и нотариалната част, контролиране дейността на мировите съдии и прокурорите по Закона за настойничеството, ревизия на съдилищата и нотариусите и др. Второто отделение изработва законопроекти за углавни закони и се занимава с преследването на нарушенията по вече приетите такива закони, с оплакванията по такива дела, с въпросите по екстрадикцията, с контрола върху дейността на прокурорите, с организирането на работата в затворите и др. Третото отделение съставя бюджета на министерството и се занимава с водене на счетоводните книги, с проверка на всички ведомства и др. С всяка изминала година тази организационна структура на министерството се разширява. Така например през 1903 г. към Гражданското отделение преминава службата за поданството, която дотогава е била към Министерството на външните работи и изповеданията. Още през 1880 г. се въвежда и съдебната статистика, като се учредява и специално Статистическо отделение. В началото на ХХ в. (1903 г.) се появява Централно бюро за съдимост, което действа под надзора на началото на Наказателния отдел. От 1915 г. се поставят основите и на кодификационната дейност на министерството и др. Към 1940 г. организационната структура на МП има следния вид: Наказателно отделение – за обща администрация на затворите, и Бюро за съдимост на лицата, родени извън България; Гражданско отделение – за общата администрация и персонала на съдебното ведомство и за съдебната статистика; Бюджетно отделение, Инспекторат и Кодификационен съвет с 3 отдела: за частно право и гражданско съдопроизводство, за наказателно право и наказателно съдопроизводство и за публично право. След 9 септември 1944 г. тази структура в основни линии остава непокътната, като се създава само една временна съдебна институция – Народният съд.
1877 г.
В хода на Руско-турската освободителна война Предният отряд освобождава Казанлък, руски отряд освобождава Ловеч, а габровският отряд предприема опит да овладее Шипченския проход, но след тежки сражения, е принуден да се завърне в Габрово. Руско-турско освободителната война се води в годините 1877 - 1878 г. Тя довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско владичество и до възстановяването на българската държава. Войната е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т.нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война 1853 - 1856 г.
1875 г.
В Букурещ се провежда учредително събрание на "Славянска дружина". Сред участниците в събранието са Кириак Цанков, Христо Ботев и други представители на революционната емиграция.
1393 г.
След тримесечна обсада войските на османския султан Баязид I навлизат в Търново. Столицата на Втората българска държава е превзета. Градът е напълно разрушен. По заповед на Баязид I са посечени 100 видни търновски боляри. Българските извори съобщават, че за жителите му появата на огромна османска армия е изненадваща. Малкото извори и тяхната неясна информация дават големи възможности за хипотези и дискусии, в които се предлагат различни варианти за последните дни от историята на Търново като българска столица. Някои съвременни автори реконструират целия ход на османския щурм и рисуват героичната съпротива на защитниците на града на базата на предположения. Други, анализирайки данните от изворите, твърдят, че след мъчителната и дълга обсада градът е принуден да капитулира. Аргументът им е примирителното и неясно съобщение на Григорий Цамблак: “варварите постигнаха целта си и завладяха града, но не чрез силата си, а защото Божията воля допусна”. С влизането на завоевателите в Търново са ликвидирани всички български институции, а с тях и българската власт. Градът е поставен в положение на военна окупация. Цялата власт е предадена в ръцете на османски военен управител, командир на многоброен отряд, който е оставен в бившата българска столица.
1279 г.
Войските на цар Ивайло разбиват в Котленския проход изпратената от император Михаил VІІІ Палеолог 10 000-на армия, начело с пълководеца Мурин, която трябва да стабилизира властта на Иван Асен ІІІ в Търново. Разширяването на въстанието на Ивайло през лятото на 1279 г., освобождаването на големи области от византийски завоевания и надвисналата над Търновград заплаха принуждават император Михаил VIII Палеолог да изпрати срещу въстаническата армия 10-хилядна армия начело със стратега Мурин. Тя се разполага под стените на крепостта Диавена, доминираща Котленския проход. Разчитайки на изненада, Ивайло подхожда с войските си от север и скрито ги разполага около византийския лагер. Атакувайки ромеите, той успява да ги разгроми напълно. Ивайло (Бърдоква, Лахана) е водач на селско антифеодално въстание в България. Биографичните данни за него са оскъдни. Знае се, че той е селянин от Североизточна България. Като се възползва от сложната политическа ситуация набезите на татарите, слабата царска власт и феодалните междуособици, Ивайло организира селяните за бунт. През пролетта на 1277 г. образува първата въстаническа дружина, която разбива татарите и ги прогонва отвъд Дунав. През есента на същата година войската му се разраства и Ивайло я повежда към столицата Търново. В сражение с войската на Константин Асен (1257-1277 г.) царят е убит. Ивайло се жени за съпругата му Мария и е признат за цар. През лятото на 1278 г. отбива настъпващите от юг византийски войски, а през есента се насочва на север срещу нахлуващите татарски дружини. В продължение на 3 месеца войските му са обсадени в Дръстър (Силистра) от татарите. Там Ивайло научава за извършения в Търново преврат, в резултат на който на престола е поставен Иван Асен III. След разгрома на татарите се насочва с войските си към Търново. През лятото на 1279 г. разбива византийските армии в старопланинските проходи. През 1280 г. Ивайло е разгромен от обединените сили на болярите. Търси съюзничество при татарите. Убит е по време на пир по нареждане на хан Ногай.
813 г.
Българската войска обсажда Константинопол. В хода на масираното настъпление в Тракия хан Крум поверява обсадата на Одрин на своя брат и продължава военния марш към византийската столица. Огромна българска армия обгражда града от Влахерните до Златните врата. От крепостните стени уплашените жители на Константинопол наблюдават ритуалните жертвоприношения, които българският владетел извършва в качеството си на върховен жрец на бог Тангра. По време на започналите преговори ромеите устройват засада и правят опит да убият българския владетел. Разярен от това, хан Крум нарежда да бъдат опожарени и разграбени околностите на Константинопол. Хан Крум управлява в годините между 803-814 г. Той е считан за родоначалник на нова ханска династия и голям пълководец. Първоначално води политика на мир с Византия и насочва своето внимание към северозападните граници на българската държава, които са застрашени от франките. През 805 г. се възползва от тяхната победа над аварите и успява да включи в пределите на България източната част от държавата им. Разширяването на българските владения на запад предизвиква сериозно безпокойство в Цариград и през 807 г. император Никифор I Геник предприема поход, като стига с войските си до Одрин. Като се възползва от нарушаването на добросъседските отношения, хан Крум на свой ред потегля на юг. През 808 г. се насочва по долината на р. Струма и разгромява посрещналите го там византийски войски, а през 809 г. превзема Сердика (днес София). Обезпокоен от неговите успехи, през 811 г. византийският император нахлува в пределите на България с голяма войска. Като отхвърля предложения му от хан Крум мир, Никифор I Геник преминава старопланинските проходи и стигна до столицата Плиска. След като взима със себе си съкровищата на българския владетел, я опожарява и потегля назад. По пътя неговите войници ограбват и опустошават българските земи. Хан Крум успява да организира голяма войска и да привлече на помощ аварите. Той посреща византийския император при Върбишкия проход. В сражението на 26 юли 811 г. византийските войски са напълно разбити, загива и Никифор I Геник заедно със своите военачалници. След сражението хан Крум заповядва да отрежат главата на Никифор I Геник, която няколко дни е държана на показ, набита на кол. След това, отново по заповед на хан Крум, черепът на императора е обкован със сребро. От него хан Крум пие в чест на своята победа. През следващата година българският хан предприема нови действия против Византия. Тъй като не разполага с достатъчно сили, за да я разгроми окончателно, той предлага мир на новия византийски император Михаил I Рангаве. От Цариград следва отказ. Византийският владетел потегля на поход против България, но при Версиникия, близо до Одрин, неговите войски претърпяват поражение (22 юни 813 г.). След тази победа българският владетел стига безпрепятствено до Цариград. Той отново предлага на византийския император мир. Но след като разбира намерението на византийците да го ликвидират, се оттегля и започва да се готви за окончателното завладяване на византийската столица. По време на тази усилена подготовка внезапно умира.
На тази дата са родени:
1946 г.
Роден е Венцислав Кисьов - български театрален и филмов актьор и режисьор. В киното е популярен от филмите: “Младостта на Карл Маркс” (тв, 1979), “Вкус на бисер” (1984), “Ешелоните” (1986). Работи активно и в телевизионния театър - “Хъшове” (1982), “Рози за д-р Шомов” (1984), “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” (1981 - 1988) и др. Театрални роли: “Къща” (1993), “Железният светилник” (1999), “Тази вечер импровизираме” (1999). Автор е на стихосбирката “Недосънувана нежност” (1993), сборник “Откъснати страници”.
1942 г.
Роден е литературният критик, общественик и политик Михаил Неделчев. През 1968 г. завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Редактор в сп. "Родна реч" (1968), "Литературен фронт" (1970), изд. "Български писател" (1974 - 1990). Депутат е от листата на СДС (Радикалдемократическа партия) в VII Велико Народно събрание (1990) и в ХХХVII Народно събрание (1991). Дебютира с публикация върху обществената дейност на д-р Кр. Кръстев в сп. "Литературна мисъл" (1965). Някои от изследванията му целят актуализиране на пренебрегнати, забравени или тенденциозно разглеждани в миналото автори. Във вестник "Век 21" публикува статии по проблеми на либерализма и радикалдемокрацията. Редактор е на съчинения на български писатели, критици и поети, издадени през `70 - `80-те години на ХХ в. в отдел "Литературно наследство" към издателството "Български писател". Главен редактор е на сп. "Демократически преглед" (от 1993); заместник-председател на Общобългарския комитет "В. Левски"; председател на Сдружение на българските писатели. Член е на Департамента по нова българистика на Нов български университет. Автор е на: "Критически страници" (1978), "Социални стилове, критически сюжети" (1988 г.), "Участие в политиката" (1993), "Раздробяване на наивния консенсус: Критика на политика и на неговия медиен образ" (1998), "Краевековните тъги на България" (1998) и др.
1895 г.
Роден е Александър Томов Филипов - български литературен критик. През 1916 г. завършва филология в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Работи в Народната библиотека в София. Работи и като учител и директор на училище. Той е пръв редактор на в-к “Просветно единство”. Автор е на трудовете “Хр. Ботев. Биография и опит за характеристика” (1930 г.), студии за М. Георгиев и Г. П. Стаматов (в сп. “Български писатели”, т. IV и VI) и др. Умира на 18 май 1940 г. в София.
1891 г.
Роден е Щилиян Стоянов Попов – български драматичен артист. Професионалната си дейност започва през 1909 г. в пътуващата трупа "Свободно изкуство", ръководена от Г. Енфеев. В периода 1910-1944 г. е артист в различни извънстолични и пътуващи театри. Ръководи театрални колективи в Габрово (1921 г.) и читалищен театър в Сливен (1918-1919 г.). Изпълнява длъжностите: директор и режисьор на Пловдивския областен театър (1929-1938 г.), режисьор в театъра в Хасково (1940-1941 г.) и в Скопския народен театър (1941-1944 г.). Организира театрални трупи във Враца, Разград, Русе, Сливен и Бургас. От октомври 1944 г. постъпва в Русенския театър, където е артист до 1961 г. Една от най-значителните роли на Попов е Юрталана ("Снаха" по Г. Караславов). Умира в Русе на 7 юли 1968 г.
На тази дата умират:
2001 г.
Умира литературоведът Руска Гандева (1911 - 2001). Родена е на 2 август 1911 г. в Пловдив. През 1934 г. специализира антична култура в Карловия университет в Прага. Тя е първият професор по римска литература в България. След смъртта на съпруга и проф. Христо Гандев дарява на Фонд "13 века България" целия кабинет (книги и обзавеждане) на големия български историк.
1967 г.
Умира икономистът Тодор Владигеров (1898 - 1967). Роден е на 28 август 1898 г. В периода 1938 - 1944 г. е професор е във Висшия финансово-счетоводен институт в София, след което и във Висшия икономически институт. От 1948 г. до 1951 г. е посланик на България във Франция. Автор е на трудове по проблемите на политикономията. Съчинения: "Ръководено стопанство" (1937), "Основни течения в политическата икономия" (1946), "Фиктивният капитал" (1957), "Аграрикономически учения" (1961).
1910 г.
Умира княз Алеко Богориди (Алеко паша) - генерал-губернатор на Източна Румелия, висш турски чиновник. Роден е в Котел през 1822 г. Син е на княз Ст. Богориди. Първоначално учи в гръцката Велика школа в Цариград, после в Яш и във Франция. Завършва право в Германия. Дълго време заема висши административни и дипломатически служби в Османската империя – член е на Върховния държавен съвет, министър на обществените сгради, пощите и телеграфите, дипломатически агент в Молдова, съветник при посолството в Лондон. На 13 март 1879 г. Алеко Богориди е назначен от султана със съгласието на Великите сили за пръв генерал-губернатор на Източна Румелия. По време на неговото петгодишно управление се утвърждава българският характер на Областта. Алеко Богориди се сближава с Либералната (казионна) партия, която има прозападна ориентация. През 1886 г., след абдикацията на княз Александър I Батенберг, се кандидатира за княз на България, но не е избран.
1821 г.
Край река Прут в сражение с турската армия загива Индже войвода (Стоян) - хайдутин и войвода, защитник на угнетеното население. Роден е в Сливен. В края на XVIII и началото на XIX в. е кърджалийски главатар. По-късно напуска кърджалийските орди и става войвода на голяма хайдушка чета. През 1806 г. се прехвърля в Сърбия, а от 1818 г. става доброволец в отряда на видния деец на гръцкото националноосвободително движение Ал. Ипсиланти и участва във въстанието на дунавските княжества през 1821 г. Възпят е в много народни песни като смел закрилник на българския народ от османските поробители. Някои от тях са използвани от Й. Йовков за разказа му “Индже”, поместен в сборника “Старопланински легенди” (1927 г.).
За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:
Енциклопедия “България” - Издателство на БАН, 1982 г.;
Енциклопедия “Британика” (2004 г.);
Фамилна енциклопедия “Larousse”;